Учебното съдържание следва своя вътрешна логика и е се движи от по-общи и абстрактни категории към по-конкретни социални и комуникативни измерения на връзката език-социално. В началото се въвежда проблема за взаимната обвързаност между езика, мисленето и културата и се дискутират различни възгледи в тази връзка. Засрещането на езика и социалното се проследява на няколко равнища: 1) ролята на езика в макрообществото (език и национална идентичност); 2) роля на езика при проява на общностна принадлежност (професионални говори, младежки сленг, социолекти); 3) език и речева комуникация. Изложението се движи от по-„статични“ разбирания за езика – езикът като обект на институционална намеса, политики спрямо езика, език и нация, езикови ситуации като билингвизъм и диглосия и т.н. към „по-динамичните“ проявления на езика в речевата комуникация като смяна на кода и езикова интерференция.
Важен акцент се поставя върху процесите на междуезиково и междукултурно взаимодействие, които се превръщат във всекидневна практика днес. Пиджинизацията, креолизацията, билингвизмът и диглосията отразяват процесите на заимстване, смесване, конвергенция на езиковите формации (на родствени и неродствени езици). Те са от значения както за националните институции (които следва да изграждат общи политики, напр. в ЕС), така и за отделните личности, които все повече и по-често взаимодействат в един мултикултурен и мултиезичен контекст.
Придобиването на лингвистична компетенцията (по-задълбоченото познаване на езика и употребата на думите) може да служи не само във всекидневната дейност на студентите, но е от голямо значение с оглед на спецификата на антроположката компетенция – работа на терен, общуване с различни хора, водене на разговор, добиване на информация от тях. В подобна ситуация умението за смяна на езиковия код може да е ключов фактор.
- Преподавател: Мария Кисикова